Белокоса баба от Пазарджик без да и трепне окото открадна цветята, положени пред паметника на Васил Левски за годишнината от обесването му. И справедливо предизвика възмущението на хората, които случайно видяха това неморално посегателство спрямо най-безспорния и най-обичания българин.
  Между редовете на тази обидна кокошкарска история обаче се чете нещо наистина страшно. И то се нарича мизерия до оскотяване. В убиваща човешкото у човека бедност са принудени / в повечето от случаите/ да живеят милиони възрастни , а и не само възрастни българи.   Как стана така, че хора, работили в продължение на 30-40 години са принудени да ровят в контейнерите за смет, да просят, да стоят на студено през зимата, да ходят със скъсани дрехи и обувки? Има ли нормален човек в тази държава, който може да оцелее с 200 лева на месец, при което повечето от парите съвсем „законно” им лапват частните монополисти като електро и топлоснабдяване.  Ами лекарствата, ами храната?   Бяс ме хваща, когато прочета изречение от сорта на: в момента петима работещи издържат 10 пенсионери. Кой кого издържа и защо? Ами че нали същите тези пенсионери в продължение на 35 и косур години са внасяли осигуровки, късали са пак от оскъдния си залък, за да имат що-годе спокойствие, когато остареят? При това осигуровки истински, не като сегашните – плащаш за едно, а получаваш съвсем друго. Къде са им техните си пари?   Никога няма да забравя сълзите на моята майка /Бог да я прости/ когато при деноминацията на лева през 1999 г. се свалиха по три нули от купюрите. Изведнъж нейната пенсия от 157 000 тогавашни лева вместо 157 стана 57 лв. Тя не остана нито гладна, нито жадна, нито без най-добрите лекарства, от които имаше нужда тогава. Но това не намали огорчението й. И как да го намали, като те краде не някой закоравял хайдук, а собствената ти държава?   Но за много и от тези, които се трудят нещата не са розови. Една от най-покъртителните гледки, които някога съм виждала беше в Пиринско някъде през 2002 г. Жена, впрегната като животно в един голям валяк, трамбоваше нивичката си – явно, за да я засее с нещо. Жилите на врата й бяха изхвръкнали от непосилната тежест… Явно залудо да работи, за лудо да не стои. Без никакви илюзии, че заради труда си ще живее достойно. Страхотна държава си имаме, нали?   Както и да ми се пънат управниците, какъвто и рейтинг да имат, колкото и да ги тупат по рамото заради октоподи, факири и прочее боклуци, които наистина си чакат майстора, ако резултатите от нещата които вършат не влизат във всеки дом, България ще бъде винаги мизерна държава. А българите – нихилистичен народ без самочувствие. И откъде да му дойде самочувствието. Никой през последните 20 години / а и през предишните 45/ не направи животът на българите поне мъничко по-достоен от преди. Целите, които се преследваха бяха високо, високо над него. А и ниско – към джобовете на шепа подбрани хора.   Сега с удобното оправдание за всемирната криза – пак е същото – пак бедните плащат цената на онези, които станаха милиардери и които натресоха на целия свят финансовата и икономическа криза.   Какъв ти възвисен дух, какви пет лева, когато стомахът ти свири?   Срам ме е, че живея в такава държава. Сигурна съм, че при друг начин на живот цветята пред паметника на Левски щяха да си седят. Напълно възможно е Левски да се е зарадвал от отвъдното, че благодарение на името му поне една вечер беловласата баба ще си легне без де се приспива единствено от концерта на стомаха си.   Разбира се има хора, които са на хала на беловласата баба, но никога не биха взели цветя, отредени за Апостола. Не всички обаче са еднакво силни. Пък и зависи може би от стажа на ... гладуването.            

държавата 4-ти месец задържа миналогодишните пари на фирмите,работниците получават помощи или напускат,няма оборотни средства,няма производство,но сме макроикономически връх,а погледнато от върха, долу народа пее...